Проф. Искра Баева Вероятно неслучайно пролетният май е изпълнен с празници

Проф. Искра Баева

Вероятно неслучайно пролетният май е изпълнен с празници – исторически видяно това са дължи на събуждането освен на природата, само че и на човешкия дух и предпочитание за деяние. През този показателен месец освен топлината на слънцето дефинитивно надвива над зимния мраз, сгрява земята и душите на хората, само че и в персоналния и публичния живот на българите този пролетен месец е трайно обвързван с оптимистични упования и очаквания за бъдещето.

Месецът стартира с Деня на труда на 1 май, следва 6 май като Ден на овчаря, армията и не на последно място на храбростта (български овчари и бойци има все по-малко, само че от смелост в днешните сложни времена се нуждаем всички), 9 май от съвсем осем десетилетия се чества като Ден на Победата, а от съвсем четири (от 1985 г.) и като Ден на Европа или по-точно – на Европейския съюз. Последният от празничните майски дни за България е и най-тачен и предстоящ с най-светли усеща – това безспорно е 24 май, Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската писменост, култура и просвета и на славянската словесност (така беше преименуван през 2020 година в подмяна на обичайното Ден на българската култура и просвета и на славянската азбука). Но дано на празничния ден оставим политическо-националистическите разногласия за Братята и Азбуката настрани.

Малко са страните, които знаят тъкмо кой и по кое време е основал писмеността, на която пишат. В това отношение ние, българите, несъмнено сме щастливци. Осъзнал го е още Черноризец Храбър, написал в „ За буквите ” следното: „ в случай че запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „ Кой ви е основал писмеността или превел книгите? “, всички знаят и в отговор ще рекат: „ Св. Константин Философ, наименуван Кирил, той ни сътвори писмеността и преведе книгите и брат му Методий “. И в случай че попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз ”.

И не е единствено това. Пак ние, българите, сме дарили своята писменост на другите славяни. Е, правилно, не на всички, тъй като западните славяни, където във Великоморавия в действителност реализират своето дело светите братя Кирил и Методий с тяхната глаголица, употребяват не тази особено основана за тях писменост, а латиницата, приспособена към другите славянски езици. Но от българските земи потегля кирилицата в своето далечно пътешествие, с цел да доближи до Русия. Макар че този български принос не е по този начин необятно прочут по света, колкото на нас ни се желае, точно разпространяването на кирилската писменост измежду други нации и страни я трансформира в международна. Не бива да си вършим илюзии, че заслугата за международното въздействие на кирилицата е наша (не, тя е на Руската империя), само че началото е положено точно в нашите земи. И не би трябвало да го забравяме. В днешните времена, когато имаме все по-малко мотиви да се гордеем с родината си, кирилицата е един от сигурните български мотиви за горделивост и отбрана на националната ни еднаквост.

Основания за горделивост можем за почерпим и от думите на проф. Роже Бернар: „ Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението освен на славянските нации, само че и на света. И това ще бъде по този начин, до момента в който човечеството влага същинско наличие в думите прогрес, просвета и човечност… “

Нашата горделивост е заслужена, само че дали не е останала в предишното? Въпросът, който с огромна мощ се изправя през днешния ден пред нас, е дали продължаваме да сме носители на прогрес, просвета и човещина? Дали тестванията от последните десетилетия не са разрушили онази „ страна на духа ”, която видя в борещия се против разнообразни провокации български народ акад. Дмитрий Лихачов?

Страхувам се, че уважението и поклонението, с което българите обичайно са се отнасяли към езика, просветата и културата, се отдалечават от нас. Ценности като обучение, познание, просвета, просвета, чист български език от ден на ден изчезват от забързания живот на актуалните българи. Младите учат с по-голямо усърдие новия международен език – британския, в сравнение с родния си български. А в житейски проект гледат повече на открито – към по-близката и по-далечната чужбина, в сравнение с към родното си място.

Ако си напомним обаче стремленията на българите от Българското възобновление, Княжество и Царство България, даже от Народна република България, ще забележим друга картина. Образованието и книжнината тогава стоят на висок фундамент. Ще забележим, че освен богатите, а и бедните българи са подготвени да създадат всичко, да се откажат от доста неща, само че децата им да се изучат, без значение дали у нас или в чужбина. А изучилите се имат вяра, че би трябвало да приложат наученото в своята татковина и тук да сполучат. Ще срещнем и поговорки като: „ Без просвета, няма удача ”, „ По облеклата посрещат, по мозъка изпращат ”.

Къде отиде обичайното българско почитание към хората на перото и духа? Страхувам се, че то претърпя поражение в конфликта с новите полезности на консуматорското общество, наложило се непреклонно в отворилата се необятно към света България. Днес просветата, чието въплъщение е учебното заведение (средно и висше), се трансформира в досадно обвързване, което би трябвало да се преодолее с всевъзможни средства.

Целта на младите и не толкоз младежите към този момент не е да знаят и да могат повече, а да печелят повече пари по допустимо най-бързия и лесния метод. Мечтите на девойките се пренасочиха от образованието към проявлението – без значение дали на стилния подиум, на поп- или друга сцена, а тези на момчетата – от устрема към по-високо чело се изместиха към „ развъждането ” на по-големи мускули. С други думи, парите и бързата известност станаха по-важни от знанието и културата, постигани с доста старания. Тялото се оказа по-важно от интелекта, залата за фитнес – по-привлекателна от библиотеката и образователната зала.

Същината на нашата актуалност стана апелът: „ Пари, пари и отново пари! ” Длъжна съм обаче да предупредя, че парите са нужда, само че превръщането им в цел изпразва съществуването от смисъл и обрича хората на презрян и празен живот, без духовни цели и идеали.

Затова дано посрещнем 24 май – най-българския и най-народния празник, водени от почитание към свещения език на нашите предци и към знанието. За да превърнем в действителност старите думи от празничния химн: „ Върви, народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз мощ нова, съдбините си ти възобнови! ”.

За да бъде сегашното и бъдещето ни изпълнено със смисъл, със светли идеали и блян към повече разсъдък в политиката и живота!